Обичам да пътувам в градския транспорт. Седя си или стоя и наблюдавам, търсейки си нещо интересно, забавно или смешно. Обикновено си намирам. Знаете как е ситуацията в метрото/автобуса. Много смешно ми стана мнението от статистическо проучване, че може всеки ден да виждаш един и същи човек, но никога няма да го поздравиш. Ако, обаче го мернеш в друг град/държава, не само ще го поздравиш, но и ще спреш да си говориш с него. Звучи ми странно. Та, замислих се какво ме е накарало да се усмихна в службата. Сетих се за това-онова. И странно, но си дадох сметка, че с мъжете е по-лесно някак си на работа. Кефят ме как приемат това, което чуват дословно и толкова. Някак си никога не анализират или изследват казаното. Приемат го както са го чули и то става истина за тях. Това ме накара да започна да се замислям какво точно казвам. Например, вчера в обедния си разговор с колежка й казах, че ми е трудно на работа по цял ден да „уча” виетнамски. Тя вика – с всички е така. Отвръщам – Не, само аз и Хелмут знаем за какво става дума. Нали, Хелмут? – оня се хили и вика „Аха”. В този момент той явно е осъзнал, че с него двамата "знаем". Защото днес беше някак странен /невероятно мил и внимателен/ с мен. Та ми трябваше доста време да се почудя какво му е станало. Та докато да се сетя за изказването си от вчера...

По същия начин сигурно следва да приемам техните думи – без да ги обсъждам, подлагам на повторни разговори или анализи. Човекът е казал, каквото е искал да ми каже по въпроса. И без това няма да получа повече, няма защо да го разпитвам за още. Просто приемам казаното в тази форма, без преобразуване, тълкуване или дообогатяване.
Възможно е, обаче това да не е съвсем вярно. Може би аз трябва да съм станала някак си важна за човека, за да приема думите ми просто така. И ако това е вярно, тогава той, самият достатъчно важен ли ми е, за да приемам думите му просто така. Я, гледай ти, колко важно било това, което казваме - за другите и за нас, самите.

Достатъчно ли го осъзнаваме...